Спомен
Вървя по незабравената улица,
самият аз - забравен от света.
А споменът пищи като улулица
в настръхналата пустош на нощта.
Целунахме се точно тук - зад ъгъла,
през същия разперен, дрипав храст.
Дали тогава ти ме бе подлъгала?
Или пък теб те бях подлъгал аз?
Сега потъвам бавно в глухонямата,
жестока и нелепа самота.
И знам едно - че теб те няма! Няма те
в настръхналата пустош на нощта.
А ето я и къщата със сивите,
олющени от времето стени.
Тук някога прошепна ти горчивите
и сладки думи: "Искам... остани"!
И аз останах дълго. И се любихме
с отчаяна и дива красота.
А след това навеки се изгубихме
в настръхналата пустош на нощта.
© Чавдар Тепешанов All rights reserved.
