Доизносвам последната риза,
няма копчета. Само илици.
Побелялата младост е в криза,
или лудите в мене са птици.
И живеят на Марс. Ретрограден.
Тясно им е небето, Земята.
С остър нож, от гърба ми изваден,
татуират слова по Луната.
Ще остане след мене тревога,
ще кълни непокорно, с тревата.
Спомен - лудата, спорът си с Бога,
заплатила с любов. И душата.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
