Спомен

Дали е обич в морскосиньо
щом сърцето потънало е в тиня?

Всъщност,всичко ми е сиво-

безизразно,безчувствено,лениво...

Черно е.Тъмнина от мъка красотата скрива,

фалшивата усмивка болката в мен прикрива.

А някога беше толкова различно-

прекрасно,истинско и романтично,

прегърнати,на плажа,се целувахме,

един на друг и на гледката се любувахме,

от страст сърцето като вълните лудува,

галещ бриз и обичам те в ухото ми се чува,

ухаеща на миди,водорасли и свежест те усещам...

охх...,колко много те обичах,се подсещам.

Помня,как изгрева в залез се превръща,

как морето златистото отражение поглъща,

влюбените ти очи с морскосиния блясък,

ръцете ти,рисуващи сърце в горещия пясък...

Любовта ни оцеля,но успехи не пожъна,

връзката ни в моренцето потъна.

Сега сияйната и нежна луна спомена прихваща

и към ранобудния изгрев го изпраща.

Той,чрез морските вълни,тихо го препраща,

а бързащият залез лекичко го хваща.

Скоро сладкият спомен с нежност ще ти подари

и страдащото сърце,поне за миг,с любов ще озари.