Спомени
СПОМЕНИ
Аз следвам пътя – оня вечен път
на миналите преди мен през дните.
Не крача сам.
Наоколо вървят
стотици, ако съдя по следите,
но аз не виждам никого – мъгли
по-тъмни и от нощ над мене слизат
и скриват всичко.
И не знам дали
по тоя път не крачи друг наблизо.
А не долита звук.
И слаб, и глух,
безсилен чезне моят глас в мъглата.
На два-три пъти сякаш нещо чух,
но може би е свирил леден вятър.
Не питайте къде отивам.
Там,
напред, е тъмна вечер дъжделива
и всеки трябва да открие сам
къде по тоя стръмен път отива.
Дали наистина там сенки спят,
дали ни виждат в своя сън миражен...
Защото ни един от оня свят
не се е върнал, за да ни разкаже.
Предчувствам – там виелици метат,
долавям в тъмнината непрогледна
как там изчезват стъпките сред път –
щом има първа, има и последна...
Но питайте ме от кога вървя
и от къде.
Задайте ми въпроса
защо нозете ми от път кървят
или какво в джобовете си нося.
И аз ще ви разкажа странен сън
за пролети, за цъфнали поляни,
за дъжд, почукващ по стъклото вън,
за цветове, за звуци, за ухания;
за младост под луни от стар бакър,
на зрелостта си за слънцата жарки
и за любов сред стихналия кър,
под песни на щурци и на жетварки.
А онова, което нося с мен,
са спомените, моето имáне.
До края, до последния ми ден
ще се помъча с мене да остане,
за да е лек невидимият път,
по който аз сега вървя през дните,
и раните по-малко да болят,
и може би да виждам през мъглите
къде вървя, какво ме чака там...
Макар че днес се питам в тъмнината:
ще променя ли нещо, ако знам
какво ме чака утре зад чертата?
Не мога!
Нямам над съдбата власт
и само моля в нощите студени:
вземи ми, Боже, сила, воля, страст...
Не пипай само спомените в мене!
© Валентин Чернев All rights reserved.
