Спомени без адрес
Свързаха я спомени — не онези, избелели като стари снимки, а тези, запечатани в сърцето ѝ като парченца топлина в буря. Малко, но ярки.
Смях, разцъфнал като пролет. Любов, горяла силно и ярко. Тъга, която се стича тихо като дъжд по прозореца на спомена.
Омраза нямаше — и може би затова сърцето ѝ, макар малко, светеше като фенер в тъмното.
Беше учила чрез грешки — всяка от тях се отбелязваше в душата ѝ като пръстов отпечатък.
Някои поуки пристигнаха късно — в мига, когато вратите вече бяха затворени.
И тогава осъзна: беше изпуснала ръце, които сега усещаше като липса.
Как се връща изгубеното, когато времето е река, но без брегове?
Как се строи мост към свят, който не помни твоето име?
Егоизъм ли е да търсиш изгубените гласове сред тишината в своя свят?
Не знаеше, но искаше да опита за последно. Дори и да боли. Дори и ако отговор няма.
Някои ще се върнат.
Други ще останат далеч — сенки в залеза на паметта.
Но където срещне взаимност… там ще покълне нещо ново.
Не същото, но истинско.
По-меко. По-зряло.
Като цвете, поникнало в пукнатината на стар камък.
© Mihaela Petrova All rights reserved.
