Споменът за теб
Споменът за теб
Имаше един човек,
за който никой не намери лек.
Той си отиде от света
без никаква следа.
Беше невероятен и мил,
откакто се е родил.
Беше грижлив и красив,
остана само споменът горчив.
Понякога в тишината чувам глас,
увеличаващ се час по час.
Все по-ясно чувам,
но раните не мога да излекувам.
Това е само въображение,
нима не може да има такова творение?
Не, невъзможно е, то се знае
и само ако някой се върне оттам, човек ще се смае.
Но досега никой не се е върнал
и семейството си отново не е прегърнал.
Загубиш ли веднъж нещо,
то се превръща в рана с начало горещо.
Рана, оставаща завинаги в мен,
пробождаща сърцето ден след ден.
Огън, изгарящ душата.
Само времето може да излекува самотата.
Беше много за мен,
остана само спомен беден.
Часове и дни скърбя ли, скърбя
и нищо не мога да променя.
Не мога да намеря думи да кажа,
дори болката си не мога да покажа.
Защото е на дълбоко,
свита там вътре, в кълбо широко.
Усещам се аз как час по час,
забравям неговия глас.
Забравям вечерите, изпълнени със смях.
Дали това е грях?
Но какво да направя,
та златния спомен да не забравя?
Помня само как дълго се смяхме
и весели игри играхме.
Но каквото и да кажа вече,
краят е далече ли далече.
Времето ще си минава,
а споменът за теб ще си остава.
В памет на баща ми !
© Гергана Дойчинова All rights reserved.
