Спри се, миг
Спри се, миг
Спри се, миг, не закривай луната,
нека грее красиво над мен –
да лекува омайно душата,
да е слънцето, няма ли ден...
В тъмнината безгрижно я гледам
как зад облаци сто е една...
С нея болките свои споделям
като с майка – безкрайно добра.
Тя прощава без гняв греховете,
все ме гледа със нежни очи
и воюва дори с боговете,
за да грее с гальовни лъчи.
Като мен през нощта не заспива –
уж лети, а си няма криле...
От небето изпраща ми сила,
сякаш станал съм нейно дете...
Спри се, миг, не прикривай луната,
остави я да свети така
и по сребърен път в небесата,
продължи да пътува сама.
© Росен Гъдев All rights reserved.
