Спътница
Ти беше, за последно,
с едно кафяво яке
когато ме погледна
в очите другояче.
Как погледа говори
със хиляди въпроси.
С целувки те повторих
и вярност си изпросих.
Тъй крачките полека
забавят своя ритъм
по глухата пътека
и без да те попитам,
приседнахме на пейка.
Сред падналата шума
ти бе безлистна вейка,
трепереща, бездумна.
Какво бе по-нататък
аз няма да издавам. -
Магия без остатък
във есенна дъбрава...
И днес, когато мина,
край грохналата пейка
присядам да почина
под цъфналата вейка.
Тук тя да ми припомни
за моята любима -
от двете пълни стомни
как пиех медовина.
Шуми така гората,
шуми и ми напомня.
Преходна е съдбата
на обичта бездомна.
Не иска да отмине
и нека тъй да бъде.
На пейка да почине
до мен. И с мен си тръгне.
© Иван Христов All rights reserved.
