Сребристите очи на тишината
Сребристите очи на тишината
се взират, от ръба на световете,
в които безвъзвратно е угаснал
светликът. Бродят само силуети.
И бряг е тъмнината за огнище,
от пламъка си собствен уморено.
Отвъд предела, вече няма нищо –
ни цвят на смях, ни сънища зелени.
А тишината... може би, е крясък,
изригнал от вулкани премълчани,
но думите не стигат, в тях е тясно
(вулкан в какво ли може да остане!?).
Къде ли се побира пустотата
и как от смърт единствено се ражда –
умират дните, губят сетивата
извечната способност да са жажда.
Минута подир век изтича бавно,
надеждите догарят, без да греят.
Навярно, гений злобен е откраднал
последните лъчи. Сега лудеят
едиствено на дух студен крилата
и няма нито радост, нито болка.
Сребристите очи на тишината
без плач се взират. Просто могат толкова.
© Вики All rights reserved.
