Сред многото лица на тишината
Ах, тази многолика тишина,
където и да ида, ме настига...
Понякога прилича на жена
със черна кърпа и сълзи в очите...
Понякога прилича на дете,
изгубено в гората от въпроси,
че в приказката, дето я чете,
доброто на гърба си злото носи...
Понякога прилича на вода,
спокойна като тъмно огледало...
Погребала в дълбокото страстта
на хиляди умиращи корали...
Понякога е свита длан в юмрук
да защити каквото е останало...
Едната чест или едната лудост
в прехапаните устни на омразата...
Понякога е топка кръгъл страх,
търкулната по склона на умората,
с която ме посреща вечерта
и пълната луна срещу прозореца...
Понякога прилича на олтар,
молитвите заплел в една надежда...
Понякога е просто Божи дар,
мълчание, превърнато във нежност...
© Дочка Василева All rights reserved.
