Среднощни монолози

                                         (на Л.Л.)

„Кой  би  искал – болката да е всеки ден

в душата му, нима е спътник земен

и без да пита, се настанява трайно

в сърцата ни?

Толкова ли  сме вече износени и разбити?”

- попита ме  веднъж  приятел, облякъл се

 с  годините в премяна на заучено

дрогираната  безнадеждност.

Замислено му казах  - поспри се, не гневи се,

помоли се Богу, задай му  вечните  въпроси

и чуй какво ще ти отговори!

Не чуваш ли? Не казва нищо, а ти какво очакваш?

Без думи ти е казал - към  себе си върни се,

отвори и надникни  в онази тайна стая

и  преоткрий отново парчетата изгубени

на сърдечния си пъзел!

Знам какво ще ми отговориш бързо:

„Невъзможно е новото начало!?

Казах ти, не ми остана нищо!

Изгубих много - мечтите и любовите си!

Без вяра в себе си,  как да подредя отново

разбития си пъзел, полят с гнева и  болката,

удавен  после в поредната  ми чаша,

за да изгоря в  илюзия, че сами ще се

подредят нещата?”

Пътуване към себе си - винаги неясен маршрут,

попадаме  в сложни, абсурдни  лабиринти,

сами си спретваме задръстване, в очакане да

върнем  адреналина в сърдечния си ритъм.

А парчетата от пъзела отдавна някой ни е взел,

някой, който е съвсем  до тебе! Не го мисли,

не се и примирявай, не се  оправдавай

с годините, със мъдростта  или  с

умората  от  дългото очакване?

Сега крещи на себе си  и на  всемира!

Тук съм,  не съм   облечен  във   забрава?

Намерих   се  и  може  отново да обичам,

ще събера мозайката  от изгубения пъзел!

А после, след вика, забит във някое дърво,

ще се преродиш отново, ще има някой да

ти  върне откраднати  илюзии, мечти,

за колко ли – не знам, няма метроном.

А после... после, на земята, пропита с тъга

става нещо неестествено -

щом пак  естествено ще се роди

началото на познатия ни земен спътник...

23.10.2009