Среднощни монолози
Среднощни монолози
(на Л.Л.)
„Кой би искал – болката да е всеки ден
в душата му, нима е спътник земен
и без да пита, се настанява трайно
в сърцата ни?
Толкова ли сме вече износени и разбити?”
- попита ме веднъж приятел, облякъл се
с годините в премяна на заучено
дрогираната безнадеждност.
Замислено му казах - поспри се, не гневи се,
помоли се Богу, задай му вечните въпроси
и чуй какво ще ти отговори!
Не чуваш ли? Не казва нищо, а ти какво очакваш?
Без думи ти е казал - към себе си върни се,
отвори и надникни в онази тайна стая
и преоткрий отново парчетата изгубени
на сърдечния си пъзел!
Знам какво ще ми отговориш бързо:
„Невъзможно е новото начало!?
Казах ти, не ми остана нищо!
Изгубих много - мечтите и любовите си!
Без вяра в себе си, как да подредя отново
разбития си пъзел, полят с гнева и болката,
удавен после в поредната ми чаша,
за да изгоря в илюзия, че сами ще се
подредят нещата?”
Пътуване към себе си - винаги неясен маршрут,
попадаме в сложни, абсурдни лабиринти,
сами си спретваме задръстване, в очакане да
върнем адреналина в сърдечния си ритъм.
А парчетата от пъзела отдавна някой ни е взел,
някой, който е съвсем до тебе! Не го мисли,
не се и примирявай, не се оправдавай
с годините, със мъдростта или с
умората от дългото очакване?
Сега крещи на себе си и на всемира!
Тук съм, не съм облечен във забрава?
Намерих се и може отново да обичам,
ще събера мозайката от изгубения пъзел!
А после, след вика, забит във някое дърво,
ще се преродиш отново, ще има някой да
ти върне откраднати илюзии, мечти,
за колко ли – не знам, няма метроном.
А после... после, на земята, пропита с тъга
става нещо неестествено -
щом пак естествено ще се роди
началото на познатия ни земен спътник...
23.10.2009
© Ева Димитрова All rights reserved.
