Деляхме с него последния чин,

после деляхме войнишката бака.

И бяхме приятели, дори

нещо повече –

братя.

Рояха се бликащи наши  мечти

за далечни страни, за широкия свят

и  нищо не можеше да ни раздели,

само някога –

земята…

Животът разтвори вратите пред нас,

посоките хиляди, съблазни различни.

На север отправих се аз,

а той на юг – с надежда себична.

Аз тръгнах като слепец към една звезда

и следвах само ивицата златна.

В мен влюби се тя.

За себе си… не знам…

но я следвах безвъзвратно.

И ето ме с яхтата бяла летя

над  южното море  лъчисто.

После прибирам се на брега

за поредното вечерно уиски.

Бе вече нощ, отправих се към бара,

допушвах последната пура.

Дочух от  ъгъла  звън на китара

свиреше старец,  посивял, изсъхнал .

Аз пуснах в канчето му една монета

а той благодарно ми кимна с глава.

Погледнах го за миг заради етикета,

(изтръпнах… )  добре ли видях?

Това беше същото момче -

с което деляхме последния чин,

с което деляхме войнишката бака,

с което приятели бяхме, братя почти,

с което мечтите ни заедно се рояха.....

с което, нищо не щеше да ни раздели,

само някога –