Срещата на...
За срещата на слънце и луна,
дочула разказ моята душа,
преминала като рефрен на песен,
и случила се в късна есен.
Споделяли си случки преживяни,
и прашни спомени – свалили от тавана.
Звездите тайно гледали ги в завист,
но скрили зад усмивка своята ненавист.
Като на листът бял в очите им написано,
с какъв живот са били те орисани,
в безмълвен разговор с отворени уста,
с усмивка тъжна гледат над света.
Душата ми преглъща сухи думи.
Като бодли, забиващи се в гласните ми струни.
Прегърнах я, потънахме в мъглата,
дори готови да поемеме вината.
Поисках толкоз думи да й кажа...
В този миг света около нас бе маловажен.
Но бях решил – за всичко има време,
не трябва ни за миг да губя всякакви надежди...
Защото мисля си, дори и мълчаливо,
през мен прозират думите неказани...
© Николай Стойчев All rights reserved.
