Стара съм, Щерко...
Българийо мила! Майчице родна!
Пролет е! Всичко разцъфва!
Защо си тъжна? Като болна стоиш...
Сякаш нещо те разкъсва?
Какво ти е, Майчице? Какво ти тежи?
Аз съм българка! На мене кажи!
Стара съм, Щерко! Имам много чеда!
Много от тях са във беда!
Много от тях са далече от мен!
Страдам за всички всяка нощ! Всеки ден!
Стара съм, Щерко! Одрипавях!
За мен не се грижат чедата! Станах за смях!
Мене винят за тежък живот!
Виновна ли съм, че в мен пропива тяхна пот?
И след тях пониква пролет и цъфти!
Все още имам планини, море и слънчеви лъчи!
Но... Чувам по плажове и писти чужда реч.
А моите...Горките... Свели са главите!
Прегърбили снаги, влачат се през дните...
Стара съм, Щерко! Много боли!
За гордата младост! За злощастните дни!
За чедата боли ме! За техния гняв!
Че не се вижда светло бъдеще за тях!
А днес не е ден като ден!
Трети март е!
Българският род е тогава възкресен!
Но, за какво?
Разбра ли родът за какво е отреден?
Дали за гняв? Дали за слава?
Или пък за вечната забрава?
© Маргарита Ангелова All rights reserved.
