СТАРАТА КЪЩА
СТАРАТА КЪЩА
Една самотна, стара къща
на пепелта в сърцето тлее.
Призван от повика се връщам–
като моряк изкачващ кея.
Тя чака ме години вече –
тъй пристан верен кораб чака.
В сумрака на безсънна вечер–
белее недокоснат прага.
Проплаква с тъжен глас вратата,
докато плахо я отварям.
И гост на тишина позната–
потъвам в стаята, замаян.
Все същи са стените сиви
със снимките във рамки стари.
Събудени ме гледат живи –
лица на близки и другари.
Кому усмихва се детето,
нагазило в цветята смело?
Във него впивам взор додето
навеждам към земята чело.
Вървя из прашните години
с това дете на снимка сàмо.
Така отдавна то замина
със крехките мечти на рамо…
Но тайнствене се връща тука,
където бе живяло с двама:
на тях не може да почука,
не ще го чуят– тях ги няма.
Остана само тази крепост,
превзета от покоя властен.
Макар да знам, че е нелепо–
долавям стон на спящи страсти.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Една самотна стара къща.
Един бездомник свърнал в нея.
Забрава нежно ги обгръща.
Навън край тях денят светлее.
© Любен Стефанов All rights reserved.
