Старата къща
Когато минавах, години наред,
наблюдавах как се рушеше
изоставената, старинна къща
Старата къща
Тя изглеждаше безнадеждно сама,
с тази стара, изкривена и грозна снага.
Очите ù тъжни, помътнели стъкла,
гледаха вече съвсем изморено света.
Закъсняла, ненужна беше всяка тъга.
В нищета умираше сякаш една самота.
Наоколо бързаше весел светът…
Но спираше нещо дъха ми…
Чакала дълго. Без да търси вина,
тя спокойно се превърна в развалина.
В гробница на чужди, съкровени неща,
дошли от забравени днес времена,
когато млада е срещала утрото
и щастлива изпращала пак вечерта.
А сега, пред мен се смали и умря,
като от всички забравена вече жена –
старата къща.
Wali. (Виолета Томова)
© Виолета Томова All rights reserved.
