Старата къща
Старата къща
Вървя и гледам – село запустяло,
навярно и тук от живот е кипяло.
Сега е пусто, сиво само Тишина,
видях стара жена, привела снага,
изкривила се е от тежка работа.
Усмихва се и ми подава ябълка,
благодаря ѝ, целувам ѝ ръка!
Къде са хората бабо, питам с тъга,
а тя само навежда глава,
и сълза виждам по едната и страна!
Продължавам и виждам стара къща,
тук вече няма хора, никой не се връща!
Направена с желание, да приюти рода
хубава къща била навремето, някога.
Хубава къща, бяла с дървен чардак,
към него поглеждал не един юнак,
да види момичето, голяма мома,
да усети имали го в погледа и пламъка!
Дали дошла от близката чешма,
с надежда една, любимия и да и напие вода!
Да бликне между тях Любовта, истинската!
Тихо и пусто е тук Сега,
градината обрасла е с трева.
Старата къща гуши се сама,
няма кой да я поддържа, няма го духа!
Дядото и бабата отгоре я гледат така,
спомнят си за някога за младостта!
Децата неуморно в града превиват снага,
внуците дирят късмета си в друга страна!
А имаха старите своя мечта,
да видят и правнуци, някога,
да играят тук, да има веселба!
Старата къща гуши се сама!!!
© Валентин Миленов All rights reserved.
