Старата лоза
Тя още повече изви гръбнак,
проскърцаха артритните ѝ клони.
Прошарен от години и от сняг
до нея спря стопанинът с триона.
И капка кръв от лани не тече
под сухата кора дрипавокора.
А мъртвото навреме се сече
за живото да стори път нагоре.
Че точно върху майчината кост,
изгнила там, до корена ѝ вляво
протяга към небето своя мост
днес дъщеря ѝ с млада вироглавост.
А дните ще пристъпват все така –
невъзмутими тромави камили.
И ще се спира всякоя от тях
да сдъвква бавно сочните ѝ сили.
Мъжът просвири със триона лък
по кривата цигулка на лозата.
И плач, и песен беше този звук.
Прастар и вечен. Химн на Кръговрата.
А после взе изсъхналия труп –
за огъня вечерен да е къшей.
Ще е от полза за последен път
в камината на старата му къща.
Превърната в жарава и искри
ще сгрее щедро тялото му зимно
тъй, както в силните си дни преди
бе сгрявала душата му със вино.
/ Стихотворението спечели Голямата награда в конкурса "Сакарски шепоти " - 2025 г /
© Таня Георгиева All rights reserved.
