Старият бряст
Нижат се години, той е още жив.
Пред дома стои изправен, тих и горделив.
Вятър щом повее, капят му листа,
сякаш сълзи са горчиви, сливат се с пръстта.
В корени пропит е с кървави следи,
брястът помни страшни битки с душмани зли.
Робството преминал с клетва в душа
да пробуди родната земя за любовта.
Слънце щом огрее гордата снага,
с клони маха, поздравява български чеда.
Мъдрост той събирал векове наред.
Днес дарява ни с нея, със спомен и късмет.
© Любка Момчилова All rights reserved.
