Старото селце
Преди камбанения звън
в ранните сутрешни зори,
селцето потънало е в сън,
не дочува и петлите дори.
Там росата още не е чужда
и чист е планинският дъх,
светлината всички събужда
с един поглед и топъл лъх.
Вечер последно заспива
в късните нощни часове,
а нощта е така търпелива,
чакайки първите гласове.
Носталгията спомени изравя
и миналото отново зове,
традицията не се забравя –
тя се препредава с векове.
Там, в планината далечна
си живее старото селце,
младостта негова е вечна
и храбро е селското сърце.
© Никица Христов All rights reserved.
