стаята е пълна (с Него и Нея)
Когато погледнах към стаята - Тя беше празна.
Когато погледнах към снимката - Тя беше размазана.
Когато погледнах картината - Тя нямаше вече лице
Когато погледнах часовника - Той не искаше вече да спре....
На старата рокля отминало беше времето.
Скъсаната обувка не искаше повече да обуват (проклетата!)
Употребявана и износена бе Тя - точно като стара дамска чанта...
А вратата скърцаше - стенеше нейната ръждясала панта.
В средата имаше кухненски стол. (самотен?)
Той нямаше повече нужда от Нея. (жесток е!)
Гордо стоеше на железните четири крака
и се присмиваше на дървената, счупена маса.
Гривната беше олющена с времето, но все си блестеше.
Тя искаше пак да я сложат - някога да почувства копнежа
по Нея... но някъде телефонът злобно звънеше
и светлината Му погуби нейния блясък... и ехо...
Коленичила чаша очаквала вино (червено или бяло!?)
ала ножът прорязал стъкленото стъбло и тя полетяла...
Затанцували хиляди снежни парченца.
И звънкият трясък (о, не!) я погубил безследно.
Празна кутия в ъгъла на празната стая.
Какво ли очакваше? (празните мисли на някоя заблудена мравка?) Не зная!
Но тежкият чук долетя и Той... Той в миг Я удари!
И Тя падна - празна и лека - смазана в своите нощни кошмари.
Паяжина някъде се плетеше - мисля, че паякът беше наблизо.
Мухи се ловяха, Той хвърляше мрежи - по милост...
Той гледаше жадно, накрая ги уби, посегна към Нея -
и после Я скъса - отправи се бавно, без да поглежда назад - към полилея...
Една кибритена клечка политна (кой ли я чакаше!?) от шкафа!
Мебелите в стаята се стреснаха (които бяха живи) - стъклените снежинки се разхвърчаха,
ножът потръпна, столът обърна железни крака, чукът се удари, телефонът запя...
Тя победоносно изправи глава (Това Тя искаше) - Тя Го драсна (кибрита)
и празната стая в миг изгоря...
Когато погледнах към стаята - Тя вече не бе празна.
Когато погледнах към снимката - Тя не беше размазана.
Когато погледнах картината - Тя имаше вече лице.
Когато погледнах часовника - е, Той никога няма да спре...
Когато погледнах към снимката - Тя беше размазана.
Когато погледнах картината - Тя нямаше вече лице
Когато погледнах часовника - Той не искаше вече да спре....
На старата рокля отминало беше времето.
Скъсаната обувка не искаше повече да обуват (проклетата!)
Употребявана и износена бе Тя - точно като стара дамска чанта...
А вратата скърцаше - стенеше нейната ръждясала панта.
В средата имаше кухненски стол. (самотен?)
Той нямаше повече нужда от Нея. (жесток е!)
Гордо стоеше на железните четири крака
и се присмиваше на дървената, счупена маса.
Гривната беше олющена с времето, но все си блестеше.
Тя искаше пак да я сложат - някога да почувства копнежа
по Нея... но някъде телефонът злобно звънеше
и светлината Му погуби нейния блясък... и ехо...
Коленичила чаша очаквала вино (червено или бяло!?)
ала ножът прорязал стъкленото стъбло и тя полетяла...
Затанцували хиляди снежни парченца.
И звънкият трясък (о, не!) я погубил безследно.
Празна кутия в ъгъла на празната стая.
Какво ли очакваше? (празните мисли на някоя заблудена мравка?) Не зная!
Но тежкият чук долетя и Той... Той в миг Я удари!
И Тя падна - празна и лека - смазана в своите нощни кошмари.
Паяжина някъде се плетеше - мисля, че паякът беше наблизо.
Мухи се ловяха, Той хвърляше мрежи - по милост...
Той гледаше жадно, накрая ги уби, посегна към Нея -
и после Я скъса - отправи се бавно, без да поглежда назад - към полилея...
Една кибритена клечка политна (кой ли я чакаше!?) от шкафа!
Мебелите в стаята се стреснаха (които бяха живи) - стъклените снежинки се разхвърчаха,
ножът потръпна, столът обърна железни крака, чукът се удари, телефонът запя...
Тя победоносно изправи глава (Това Тя искаше) - Тя Го драсна (кибрита)
и празната стая в миг изгоря...
Когато погледнах към стаята - Тя вече не бе празна.
Когато погледнах към снимката - Тя не беше размазана.
Когато погледнах картината - Тя имаше вече лице.
Когато погледнах часовника - е, Той никога няма да спре...
© Велина All rights reserved.
