Стената във сърцето
Не вярвах, знайте, че сърцето може – да,
стена бетонна в себе си да изгради,
да впише в нея тежка каменна врата,
ключа й във морето да захвърли!
Не питах го аз често то що иска,
живеех за момента, на мига,
не знаеше то на плътта как да устиска,
а аз прегръщах...собствената си лъжа.
Сега какво – живея, даже - вижте - ходя,
не, тичам подир собствената си следа,
мразя, обичам – мигар вече прося,
умирам бавно аз, удавен в самота.
И виждам пак в деня си толкоз странен,
тела изваяни... мен търсещи,
и хубави лица,
но те в мъгла са, те са гост неканен,
това са просто хора... някаква вода.
Вода, с която тялото си ти измиваш,
от нея пиеш - да си свеж, да дишаш,
да продължиш от себе си да се укриваш,
да тичаш, неразбрал, че пак потъваш!
Но виждаш образ, греят две очи неземни,
хей... може би русалка ще е тя,
защото как е взела ключовете ценни,
как влязла е през твоята стена!
И става всичко по-добро, по-леко,
ледът стопява се и става лъч надежда,
животът се завръща с нова песен, с трепет,
а утрото за полет в рая сеща.
Узна ли някой що във мене беше,
навярно срещат любовта и те,
изпращане, очакване, копнеж е вече,
целунах, зная, аз душата по очите!
Сънувам или всичко е реалност,
не искам май аз вече да узная,
защото плаши ме безкрайната опасност,
да разбера, че сън е и, че само си мечтая!
© Ангел Колев All rights reserved.
