Писмо, написано под лунна светлина
ПИСМО, НАПИСАНО ПОД ЛУННА СВЕТЛИНА
На много тържества не съм била.
Пропуснала съм доста панихиди.
Не е победно копие игла,
с която ших покров – за да си ида.
Проспала съм поредния джулай,
не знам дори къде живеят елфи,
невинаги щастлива съм през май,
а зимното мълчание ме нерви.
Понякога копнея за покой –
ненарушаван и от птичи песни.
И изгревът, пристегнат в син повой,
на хребета ронлив да ме посрещне.
Да чорля с пръсти росните треви
и те да ме окъпят в щедростта си,
щом мравчицата – със победен вик,
зрънце примъкне в тъмното си царство.
Дъждът когато нощем зашепти –
засричам ли прекрасните му строфи,
градът на липов цвят да задъхти
и някой непознат да ги повтори.
Нима е трудно с простички неща,
наглед които все са постижими,
по своят път да мина из света
и да оставя топлите си рими?
© Валентина Йотова All rights reserved.
