Знаеш ли, аз не съм правило

                                            и понякога да мразя няма причина,

                                               сърцето ми не ме е измамило,

                                             въпреки че щастието си замина.

                                                 Сега съм сам, а ти си там,

                                                 усещам срам, защото знам,

                                           че ти ме научи истински да мразя,

                                                     когато избяга от мене,

                                            от злобата си не успях да се опазя,

                                              изцяло ме погълна това бреме.

                                               И знаеш ли, тогава бях пиян,

                                    гневът ми от нищо не можеше да бъде спрян

                                          и в изкупителното си настървление

                                             извърших своето престъпление.

                                                    Ти беше много далече

                                     и в грях превръщаше се всяка малка грешка,

                                           не беше правилно, разбирам го вече,

                                          но цял живот на егоизма си съм пешка.

                          Гордостта ми се оказа прекалено голяма бариера да прескоча,

                                            искам към нещо ново да се насоча,

                                          ще ми се да можех с пръст да го посоча

                                       и обещавам ти, отново в кръговрата ще скоча,

                                                    но всичко е едно и също,

                                     всеки сладък роман накрая превръща се в капан.

                                                 И вчера пак беше тъмнина,

                        спомних си как за последен път те притиснах до бялата стена,

                                      дишаше тежко, косите ти бяха разпилени,

                             ръцете ми по тялото ти не можеха да бъдат спрени,

                               прегърнах те силно и се вгледахме един в друг,

                                      тогава се изгубих във тебе, точно тук,

                                    в тази мизерия се роди чувство от материя,

                                              разбери човешката мистерия,

                                          как любовта превръща се в трагедия.

                                Странството в най-далечните кътчета на моята душа

                                          е просто една безкрайна, красива лъжа,

                                          а споменът за теб е по-скоро присъда,

                                          щом от мислите си не мога да те изпъдя.

                             Подай ми ръката си, ще те изведа за последен път,

                                                 във града, който ни свърза,

                                                  който мене и тебе обвърза!

                                  Ще отидем отново на нашите любими места,

                                               от сълзи задавя се мойта уста,

                                   ще се върнем отново в нашето любовно гнездо

                                                 и там отново ще бъдем едно!

                                       Дели ни само едно смешно разстояние, 

                              за душите, които искат да са заедно, няма оправдание!

                            Искаш ли? Можеш без думи, само трябва да ме прегърнеш

                                                и по пътя със мене да тръгнеш.

                        Защо не говориш? Искам отново със мене за всичко да спориш,

                                      ще ти прощавам за всичко, което сториш.

                             Моята лудост достига застрашителни размери,

                                сърцето ми те търси, но не може да те намери,

                              а аз съм луд, очаквам любовен пламък от камък...

                                        Прегърнал съм статуя студена,

                          за миг помислих, че от мен в човек може да бъде променена,

                           само в ръцете ми да се разпаднеш и да станеш на прах,

                              цялата ми вселена крещи, това е последният крах.

                             Залезът настъпва, а с него и вятърът леко подухва

                                   и останките от мойта любов идва да отнесе,

                                    някъде в дълбокото море да ги погребе.

                            А аз коленича и гледам с празен поглед в далечината,

                                  това ли е всичко, сега ли идва тъмнината,

                                              това ли ми беше съдбата?