Сто години самота (не по Маркес)
Тази нощ ми горчиш и разстрелвам
всички сънища с неми очи.
Оплаквачка е мойта постеля,
даже месецът вън си мълчи.
Подранил коледар е ветрецът,
тропащ в портите с прът костелив...
Буреняса отдавна дворецът,
даже пътят обрасна трънлив.
Разкована подкова над прага
е бесилка за моя късмет...
(Паяк миза на тъмно залага,
а анонсът е — сливи за смет.)
Тук изтичат минутките в пясък,
и строшени часовници спят,
а домашните духчета с крясък
всички пилци наесен броят.
В морски шах се избиват стените —
мятат вар в посивял камънак...
Не заспах, а протяжни са дните
и пълзящата пепел е знак,
че е време безплътните думи
из руините прашни на дом,
построен от вини помежду ни,
да го срутят. Така мълчешком
вегетирам. А трябва да мога
да простя... Този спомен гнети,
че в прекрасния, истински огън
само въгленче вече блести.
Погледни ме — безумно съм млада
без любовите, взели ме в плен...
Е, на сто съм, но честите клади
изгориха проклетото в мен.
Принцът с чизми — във дупчица миша.
Ще потърся юнак нероден —
нова приказка ще си напиша...
Този фарс се оказа сгрешен!
© Дениса Деливерска All rights reserved.
