За миг в огледало от кристали, човек

поглежда, очите спира върху своето

лице, и вижда преобразенaта си същност. 

Тъгува, че времето е бързотечно, никой не може да го спре.

Оставило е спомени красиви, разцъфнали във него цветове. 

Преди, да се разлисти, душата му, вървяла е през планини, поляни. Там, денем, греели са слънчеви лъчи, а нощем задушавала се в мрака, от разстилащата се във въздуха, мъгла. Очите виждали единствено красива белота. Сърцето му туптяло, шумно, като буря с ветрове. Скован се лутал, тлял, с поройните си гръмове и дъждове.