Стоя в размисъл пред твойта клада
Стоя в размисъл пред твойта клада,
а там просъскват най-различни блудства -
садомазохизмът е наслада,
която демонстрира нови чувства.
Съзирам нещо странно – монахини
да бродят в пътища бездомни,
погазвайки икони и светини,
а ти даряваш стиховете скромни,
с които кладата се пали
и съскат злобно спомените стари,
а пламъкът започва да те гали,
създавайки за теб таквиз олтари,
в които всичките мръсници
с изцапани от похот пръсти,
прераждат се и стават на светици,
а твоята ръка за тях се кръсти,
защото ти сърцето си изтръгнал,
но гордо пак твърдиш, че си учител
и в божие подобие тръгнал,
Земята правиш адова обител,
в която всеки следващ крясък
превръща хората във приветливи
и тук се стига до такъв проблясък,
от който някои стават и щастливи.
Така поете, в краски бесни,
свободно, смело си оплел Земята,
а мелодиите ти небесни
създават видимост за песен свята.
Край кладата подскачат черни врани
и зеят очни ями на икони,
а твоите, поете, зли закани
създават идоли, дори мадони.
А тези стихове са придирчиви -
те водят смело битката със злото,
а аз опитвам ги и все горчиви,
засядат в гърлото, гасят окото,
но пак ехтят разклатени камбани -
с абстракции търси се доброто,
а персонажите са все отбрани
и кискат се сред хаоса, защото,
под напора на чувството злорадо,
така поет създава си игрите,
доказвайки, че то е още младо,
за да погледне смело в очите.
© Валери Рибаров All rights reserved.
