Страданието ми е...
Страданието ми е мъка,
че те нямам.
Желанието неисказано е нищо
и не стига да избягам -
в твоя свят, в теб, във всичко.
И от себе си, и от страха, който в мен расте
и продължава
да ме помита не изцяло, а полека,
всяка част насочено да задушава.
Страданието ми е жал.
За спомените, миналото и разрухата
накрая.
За несъживимото сърце,
убито цялото в миг от мене цял.
И толкова достатъчна цена,
и толкова покварна
така в моите ръце.
И как не е достатъчно голяма тя.
Страданието ми е нужда.
За нещата, вършени в твое име,
толкова наситени със смисъл,
даряващи ме с дъх живителен и ме събуждат.
За всичко, преоткривано с твоя взор,
толкова невинен, сякаш моли: "Докосни ме!".
И е нежен,
и ме вика нежно,
сякаш бях дете, но без призор.
Страданието ми е празнота.
Тъй необхватна, неспасяема и безвъзвратна.
И как отбягвах я,
и как я мразех,
и зовях я болест, и се виждах сам в самота.
Но всеки път ме водеше до нея,
всяко действие - до грешка.
Бях решил ръката да приема,
в крайна сметка аз спечелих -
страданието ми ме караше да полудея.
© Валентин Илиев All rights reserved.
Дано си го изстрадал
