Помътнял е пламакът във висините
и безжизнено излива светлина,
замеряйки с леден лъч равнините,
той заплаква със спомени в деня.
И спящата гора под снега потрепва,
вѝка дочула на страдащо небе,
за което една любов сега изстива
и пушек вие в пречистото сърце.
Превитите листа се люлеят тихо
и от шепота на вятъра студен,
те попиват със тялото си отвито,
цялата тежест на стиха откровен. ...