Страх
Повиках те от тъмната си бездна,
в която бях затворник на смъртта.
Яви се ти и с любовта превзе ме -
едно дете с неземна чистота.
Възкръснах от косите ти вълшебни.
От вятъра стаен дълбоко в тях.
Докоснала ме с погледа си звезден,
бе заличителка на сетния ми грях.
И дишах щастие до пълно упоение
в прегръдката на твоите черти.
Пристана ми - последното прозрение!
И времето престана да лети.
Но страх обзема ме, че този сън ще свърши
и пак ще се превърнеш в тъжен блян.
Душата буря тиха ще прекърши.
И ще се върна в ъгъла си вечно сам.
© Младен Мисана All rights reserved.
