Страх от Човека

В тъмната вечер на бездушието,

аз намирам отдавна търсения път на отчаянието,

водещ началото си от жестоката действителност,

която ме направи човека, който съм.

Понякога самотата ме прави изсъхнал, немощен.

Дори отминалите моменти са сякаш изгубени  в дълбокия звук на тишината.

Зимният сън на душата продължава, като пътя на небесен ангел тръгнал към ада -

объркан и в конфликт със самия себе си.

Самотата ме води и не търся приятелство, а само утеха.

Утеха за онези мигове,

в които човешкото в мен изчезва

поради оправданието наречено страх.

Страхът изяжда душата,

както лешояд яде мърша –

бавно и мъчително, без капка жал и пощада,

ала винаги достатъчно миризливо.