Страж
Живея в тъмния прозорец на нощта потайна
и не затварям - да се чуят стъпките ѝ тихи,
кога ще дойде, как ще ме прегърне, няма как да зная,
последният ми дъх дали ще може да ѝ стигне?
... Или ще влезе ненаситна при баща ми
и немощното тяло с присмех ще погледне,
под хрисимия дъх на майка ми заспала,
ще ѝ отнеме всичко и на глас ще се изсмее.
А сутринта камбаните, потънали в сънливост,
лениво своите езици ще развържат,
а Тя под мишница със две души ехидно,
ще ритне разбеснялото се вярно куче.
А то ще дърпа роклята ѝ избеляла
и ще се вре със остри зъби из нозете,
накрая ще прилегне уморено до вратата
и няма да допусне никого да влезе.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
