Странник
Небето е червено като диня,
очите ми, опитват сладоста.
Една ненарисувана картина,
е вече трайно в моята душа .
Като хвърчило, слънцето трепери
и маха за довиждане с лъчи.
Дали с луната, то ще се намери?
Защо си няма слънцето, звезди?
Червеното попива в чернотата
и погледът ми, също се топи.
Дали не съм на Господ пред вратата,
а може би в покоите дори?
Искам да запазя тази гледка,
но тя изчезва, сякаш е мираж.
Черти от самолети, като с четка
задраскват този временен пейзаж.
Утре, залезът ще е различен.
Свидетел съм на странни чудеса.
Очите ми са жадни за обичане
и за това съм странен за света.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
