В страха безкраен, в самотата нежна
поетът срещна свойта орис тежка.
Той трябваше в пространства нови
природа низка да преброди.

Завърна се оттам и
бавно
усети трепета на мрака.
Усети мъжката стомана
и призраците в океана.

Престори се на принц прекрасен,
потънал в мисли най-ужасни.
Пребори пътищата знайни
и се улиса по безкрая...

Пресрещна птиците във мрака
и ги пропъди, без да чака.
Потъна в мрачните полета,
незнаен, мил,
жигосан с клетва.

Оттам премина пак поета
през висините ясни, през полета
напълнени със смисъл дивен
и със покой усмихнат, зимен.

Премина през сияйни думи
и през лъжите на куршума.
Попадна в бездната прекрасна,
прегърна я, лъчиста, ясна,
през нейните простори тръгна
и се завърна бодър, тръпнещ.