Струваше си!
И, петимна за малко обич,
се взирах дълго във нощта,
дъждът ме сви във своите окопи
и ми напомни колко много съм сама.
Прокапах с няколко пороя дверите на жалкото,
дори и бягайки, се спъвах във слана,
отпих последно глътчица от малкото
и бавно се сбогувах с любовта.
А ти се криеше във здрача -
неземно стар часовник без стрелки,
простенах и опитах да закрача
към края на дъждовните сълзи.
Една ръка пое дланта ми,
а после пламенна прегръдка ме раздра:
"Ела, мъничка, ти си пропастта ми
и в тебе искам да умра!"
© Симона Гълъбова All rights reserved.
