По върховете на времето
По върхари на времето
търсих счупени кръстове
на дедите ни свидните
по небето накацали.
Колко дъжд ли изсипва се
върху тиклите пръснати,
вместо къщи растат,
череши (от късните).
И пропадат без спомен
стадата ни звънчеви,
вместо тях ми шумолят
ситни стъпки от нищото.
Ни пастир, ни магаре
във горите разлистени,
птиче синьо запява
до потокът с въздишките.
"Пее тъжно за корена,
който в камъка дишал
как небето е сторило
радост, време за всичко.
Ала бързали хората
все натам, все надолу,
да надскочат природата,
още днес през обора.
И подскочили всъщност,
но излезли от себе си,
и до днеска се търсели,
само няма намерени."
После птичето литна,
изрисува ми прелести,
скъсах мащерка ситна,
май отивах... към себе си.
© Силвия Илиева All rights reserved.
