Дъждът ще ни подкани за молитва.
Отдавна е потънал в земна суша.
Аз вечно между капките му свикнал,
не виждам откъде да се промуша.
И свивам се в измислените сенки,
където неудобството търпи се,
понеже независещо от мен, 
съдбата за любов ме е орѝсала... 
Повтарям си подобни изречения 
наум, като растежа на цветята. 
Венеца ми е част от сътворението, 
дотолкова над кръста, че се мята. 
Ще почне да вали като по филмите, 
във някой ноемврийски понеделник. 
Отчаян ми се вижда хлорофилът,
невярващ сам във своето зелено... 
И взирам се във каменния път, 
над който са надвиснали тополите, 
пресъхнали като човешка плът, 
от гордост, дето Богу се не моли... 
Но никога не спрях да се надявам 
реката да удави свойте камъни, 
тъй както мъката стопи се в ямата, 
изровили - сълзите на душата ми... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
08.04.2024