Наляха се очите ми с тъга
като душата на река пресъхнала.
Напука се сънят. Дори и капка дъжд не преваля
нощес, ни вчера, нито днес по съмнало.
От изток златният ерген захвана тежък ръченик,
открадна звездните божури на луната,
а тя засрамена се скри. Мъртвило. Само тънък вик
на колело грънчарско вае тишината.
Ни облак, нито вятър. Ни сянка, нито пък следа
от твоето живително докосване.
Очите ми са неми кладенци. Поне една сълза
да беше се смилила. И небето с тялото си да жигоса.