Обичам да оставам сама

притихнала там на дивана,

тогава аз чувам гласа на душата си

- моя камбана!

Отново запознавам се с мен,

загубена някъде в мрака,

къде съм в тоз свят омърсен

дали ще открия себе си в трапа?

Обичам да танцувам сама,

с очи затворени пред нашето пиано,

тогава отпада от мене срама,

той преследвал ме е отрано.

Тацувайки сливам се с всеки

усетил вселенския мир,

докоснал със сърцето небето

и обич раздаващ нашир.

Обичам в гората да тичам,

усещам природата в мен

тя дава ми силата своя,

която ме прави смирен.

Обичам във тежките дни

свеж въздух да дишам, да мога,

това е подарък безценен -

благодарна съм на Бога.

Обичам да обичам живота

такъв какъвто е и е бил,

и с толкова много обич в сърцето

защо ли се чувствам не мил?

Защо ли ми трябва да зная,

че някой друг също гори,

до мен в тоз танц да дерзае

и заедно да бъдем завинаги?

Kогато ги нося в сърцето,

Божествена обич и Светлина,

без тях не бих могла да усетя

живота с цялата му красота.

Ако ме попиташ: Защо ли

в тоз хаос всемирен, все още

в мен пламък любовен, безкраен гори?

Любов към живота е отговора ми!