Сутрин
Аз съм тук, не за да се правя на поетеса - не съм!
Аз съм тук, защото един истински творец докосна душата ми, намери болката в нея и и помогна да излезе... изплаках я върху листа... Елишка, благодаря!
Сутрин
Не мога да говоря. Не мога да заплача.
Тежи като присъда мълчанието наше...
Обличам се без думи, очите ти тъмнеят.
Познавам този поглед, влюбих се във него.
А си ми тъй далечен. По-чужд от всички чужди
усещам те и тръпна. Студена и самотна...
Как да те прегърна? - та аз не те познавам,
в какво си се превърнал...
Не знам какво да кажа. Не ми остана въздух.
Опитвам се да скрия, че дишам от дъха ти.
Пробягват като сянка по профила ти остър
очите ми, а после се взират без посока.
Във нищото...
Не мога... дори да те погледна.
Сълза ако пророня, аз знам ще е последна...
Изплакани са всички...
Не мога да приема, че всичко просто свърши,
не мога да остана в тази чужда къща..
А мислех я за своя.. За дом -
да се прибирам, на сигурно при свои...
Може би умирам...
Не ми остана нищо, не мога да се хвана,
не мога да почувствам това, което стана...
не мога да те гледам, от теб ми прималява,
от обич и от болка... Нищо не остана.
Преборих се за всяка трохичка - милостиня
от твоето сърце,
а моето изстина.
Остана ми едничка спасителка вратата.
Аз трябва да я стигна, да хлопна в тишината
годините любов, разкъсали ме бавно.
Да знам, че няма път за връщане обратно.
Пътечка даже няма към спомена, във който
... бях сама. Не бяхме двама.
Излизам в полусън, помогна ми вратата...
Отивам си, а ти изчакваш тишината
да заглуши последното ми „сбогом",
което и не казах.
Остана в мен да вика... ще си го запазя...
17.04.2008
© Галя Анчева All rights reserved.
