Свещ
Едно безкрайно сбогом ни разделя,
което ти ми даде с топлина!
Под сянка тънка в хладна речна бездна
лудува - бледо, ритъма на танц.
За миг изгарящ падна капка цяла
на кораб фин от ръфани сълзи,
от ръбче, камък - с болка оцеляла,
и молят пак да плуваме под стих.
Събудил мен преди да има слънце,
окъпал теб без нужда от небе.
Завил ни в облак, буря мрачен пъзел,
затвор макар - хартиен като ден...
Стопява тази дума зимна песен.
Не искам милост. Спомен да съм - не.
Удавен, бляскав устрем, не и весел.
Под чувствен миг намирал ли си мен?
Ледът над нас е много. Много много.
Нощта е наша. Спомен за вина.
Безкрайно сме далече, остри, голи
в легло от сън на восъчна вълна.
Но сянка или твърд сме? Или сини?
Намираме се даже без очи.
Целувам теб без допир, кръв и устни.
Отвеждаш мен, без лунните лъчи.
Мечтите ще ни дават свещ и вечност
и мост над всички думи - ще шепти
в дъжда без дъно, спомен мек облечен...
за него две сълзи сме и звезди...
© Йоана All rights reserved.
