СвеЩта
Прозорците им нощем са безцветни,
но твоето светулково примигва.
Не бях го забелязвала...
Но нещо
зад мъничкото му око, изригва
при всеки ежетласък на сърцето ми,
пропило ритъма на твойта свещ,
мъждукаща едвам иззад пердето...
(Дано, че гледам теб, не разбереш.)
Чаят им безвкусен е по принцип,
но нещо в твоя чай е по-различно
и то сладни, щом чашата отпива
от устните ти. (Виждам... Виждам всичко!...)
... И колко хубав си, щом уморено
протягаш своите ръце встрани -
тогава като дъх се врязваш в мене;
като орел, готов да отлети
нанякъде... Където и да е.
Ах, колко ми е нежно да те гледам
иззад мъждукащото ти перде,
на стола си, изгърбено приседнал.
(И хиляди коне ехтят в гърдите,
чак тротоарът долу завидя ми.)
И цветно ми е. И сладня! И скитам
с поглед върху грубите ти длани,
които...
Не!!! За Бога, не загасяй
свещта... Не тя, АЗ цялата изтлявам...
Конете още галопират бясно,
изгубих се в нощта ти...
Съжалявам!!!
... И тропам по стената да ме чуеш,
(прости... под униформата ЖЕНА съм...)
***
На сутринта ти нямаше обувките.
Като сърцето ми
килията бе празна.
© Лора Димитрова All rights reserved.
