Светлозелена тъга
Една много светлозелена тъга
от зениците ми избяга.
Не си направи труда да ме пита,
а аз можех да я нахраня!
Можех много дълго да ú бъда подслон,
защо е решила да ме напусне?!
Щяхме да гледаме мрачно залеза
и да броим бездомните кучета.
Щях да се спъвам във всяко паве
и да се хващам за нея.
За баланс (по нейно случайно хрумване)
да се приспиваме с Тургенев.
Сутрин (след дълго боричкане в леглото)
щяхме да пием чая си.
Да деградираме (с ретропорно за фон)
и заедно да скучаем.
И, откъдето и двете да минехме,
щяхме да сме разпознаваеми.
А сега! Какво ще си кажат хората!?
"Дори тъгата я изостави!"
Тази светлозелена печал!
Кой знае защо ми изчезна?!
Навярно не ú харесва това,
че нямам логическо обяснение
за следите от мъжки парфюм по кожата.
(в противовес със стила ú)
За това, че гледам извеяно хората,
а после събирам ума си
и се усмихвам. Понякога ми се случва
и казват, че е съвсем човешко.
Но да върви! Нямам сили да я задържам.
А може би и капацитета.
© Ирина Колева All rights reserved.
