Спирам пак пред кръстопът.
И само аз съм там.
Животът ми ме води често тук,
където спирам и започвам
да мълча в мрака.
Понякога е просто кръстопът
И светва в зелено, свети и огрява.
Тръгвам смело аз напред тогава.
Не мисля, само себе си прегръщам като луд.
И бягам, искам да не бъда тук.
А има много други кръстопъти.
Спирам, вглеждам се в тях.
Но те ме карат да се застоявам.
И не светят в зелено, не крещят.
Това са онези големи светофари,
дето цял живот натрапливо блестят.
С годините не дават отговори, не стареят.
И сам тогава сещаш се защо са,
и кой оставил ги е там!
© Любима Маеркова All rights reserved.