Гледам лицата на всички.
Бурките нямат лица.
Те на плашило приличат,
врани що плашат света.

Виждам очи без зеници,
скрити зад черно перде.
Може би няколко жици
имат незнайно къде...

Слизам за сигурност своя.
Колко невинни съдби,
скри метрото в завоя...
Вече не дишах почти.

Другият влак щом пристигна,
влязох и... Господи, те.
Целите в черни причини
и може би с жици в ръце.

Как да пътувам спокоен,
че слънце ме чака навън?
Допир и ставаш на спомен.
Допир и вечен ти сън.