Свидетелят от последния ден
СВИДЕТЕЛЯТ ОТ ПОСЛЕДНИЯ ДЕН
Клепалото на черквата замлъкна,
сърцето на камбаната се спука.
И питам се – Защо ли тук замръкнах –
в безименна и неизвестна пустош?
В иконите – останали без пръсти,
разтече се боя с арабска гума.
А отчето дори не се прекръсти.
– Анатема! – единствено издума.
Невям усетили апокалипсис,
превзеха небесата синегушки –
и тупаха в дворовете – без писък,
оголени, оцъклени, бездушни.
Не нося светлина – да ги покрия,
ни хляб, ни вино, нямам даже прошка.
Луната – вампирясала, ли вие
присвита като псе – пред всяка прочка?
Оставам без криле и без посока,
в очите ми гнезди разгулен вятър.
По хълма крета счупена триколка
и някой с взлом ограбил е душата.
Изтлея ли в предизгревната пяна –
в селцето и сред призрачните ниви,
ще бъда сол за всяка ваша рана –
да ви напомням, че сте още живи.
© Валентина Йотова All rights reserved.
