-Грухке, как сме днес?

-Не съм добре!

 Хич не ми се и яде...

Наближава коледа, и ей го на,

хората извадиха шейна, 

но не да се пързалят или забавляват,

ами знам аз, планове какви си правят, 

братовчедката ми миналата зима 

я гътнаха там двама или трима, 

 на шейната бързо я качиха

и зад къщата я доубиха.

- Не мисли такива работи, хапни си. 

Ей водица прясна има там, пийни си, 

Коледа ще мине и замине

и няма ни един да се спомине.

- Ох, не знам аз, Грухи, а дано си права. 

Мечтая да се бях родила крава!

Ей я Бозка, цяло лято, че и зиме,

само мачкат и увисналото виме 

и цоцат мляко, правят си попара, 

и никой хич за нищо не я бара. 

А нашият живот виси на косъм, 

ама аз накрая като се ядосам,

ще я съборя тая кочина проклета,

до гората има няма няколко дерета

и съм там, щастлива и свободна, 

във гората имам даже и роднина родна,

наистина си пада хулиганка,

но е чистокръвна дивичка глиганка, 

зъбите ù са като ками, 

гората се тресе, кога грухти.

- Не знам, и аз познавах в селото една госпожà, 

отдавна беше, вече теглиха ù ножа,

та тя разправяше, че свободата

не била за всеки, там, в гората

животът бил суров и гладен, 

а в кочината винаги си си наяден,

ядеш и спиш, за нищо нямаш зор,

само дето си затворен във обор.

- Но докога? Ако на някой му се дояде,

я зурла, краче или уше,

тогава бърже някой шишкав чичка

ни вижда сметката и прави си пачичка.

Свободата, грухчо, няма равна,

смъртта в гората винаги е славна,

а тук, позорна, със кинжал в гръкляна,

се валяш в кръв на калната поляна. 

 Затуй мерси! Не ме и убеждавай! 

А действай, кожичката си спасявай!

(тук двете прасета се разделят, едното прескача оградата и умира като свободен глиган, простреляно в битка, а другото умира угоено и заколено най-позорно пищейки и гонено от дечурлигата в кочината)