Свят IV
СВЯТ ІV
Отдавна подозирам, че те няма,
че всичко твое само ми се струва,
че ти си всъщност зрителна измама,
че си миражен, че не съществуваш...
От оня миг, когато сутрин ставам,
до другия, от дрямката погален,
чертица по чертица те създавам,
мой пъстър свят, красив, но нереален.
Кова от синкаво сребро небето,
от степ и вятър хоризонта сплитам,
от слънчев лъч и влага вая цвете
и от зелена светлина – тревите;
замесвам мокра глина с юлска жажда
и струпвам древните могили горе,
и вдъхвам дух, и ти, мой свят, се раждаш,
и литват птиците, и тръгват хората...
Но ти си сам и тъжен, ти си мрачен
– един красив Адам без Ева в рая –
и светъл дъжд над рамото ти плаче...
Почакай, свят, и аз ще я извая!
Харесвам те такъв, от мен създаден,
как вдигаш ръст към слънцето и дишаш.
Едно ребро от тебе ще извадя,
ще вая Ева – стих ще ти напиша.
© Валентин Чернев All rights reserved.
