И в нощта тя се изгуби,

тръгна подир неговата сянка.

В тясна ивица се сви.

Удави се в черна локва.

Молитва към безсмъртието отправи.

Помоли се клетницата,

пишеща със вселенско мастило.

Един живот ще изгори,

факла сива в пустото пространство.

В нощта тя се изгуби,

тръгнала подир неговата сянка.

Премрежени очи търсеха неговите следи,

а в ръцете ѝ паяковите лилии

си вземаха по един спомен oт нея.

Бе тръгнала боса и полугола

към дълбоката гора, и щом пристигна,

осъзна, че е забравила

да вземе със себе си свещта.

А там дебнеха я зверове,

невиждани и в най-лошите ѝ кошмари.

Поспря, ослуша се, дъх дълбоко пое и внезапно чу -

нещо като че ли я дебнеше зад гъстите шубраци.

Готова за неизбежния край,

затвори си тя очите.

В тях нямаше вече страх,

чакаше най-сетне да се свърши.

Тишината в себе си искаше да приспи.

Отдавна бе изчезнала нейната луна,

която осветяваше пътя ѝ от небесата.

И сега, когато бе останала съвсем сама,

единствено в името му намираше свобода.

Усети лек ветрец да гали

настръхналите ѝ от студ рамене

вместо лапи на жадни за кръв твари

да разкъсат тялото ѝ парче по парче.

Чуваше единствено как падаха листата

и очите на бухал, блещукащи в тъмнината.

Разочарована ли бе?

Или се почувства облекчена?

Продължи напред все още

търсеща неговата сянка

докато паяковите лилии

оставяха на земята

по един за него спомен.

П.П

Вдъхнах нов живот на стих

намерен из старите ми записки,

от отдавна отишлата си 2014 г.