Сянка на огнище
По стъпките ми влачи се тъгата,
нарочно изоставам, уж за малко.
Приличаме си. Хващам й ръката.
Залепвам се за нежната й сянка.
Безсънието - семчица на диня,
засяда в мълчаливото ми гърло.
И празничните чаши не допивам.
Не ги измивам, нито ще ги пълня.
Говориме си смешки с тишината
и тя хихика, а пък аз забравям.
И няма след нощта да я изпратя.
Часовникът фитилите не пали.
Сега не бързам колкото да дишам
и после дълго, дълго да съм чужда.
За мъртвите съм сянка на огнище -
от живите при себе си се връщам.
